Правилното малко име на Ким Чен Ун е Диктатор и е проява на неуважение към мейнстрийма, ако го пропуснете. Мейнстриймът буквално ще разкъса всеки, който го нарече дисидент или поне пънкар.

Мейстриймът задължава да мислим за него като за опасен безумец. И в него действително трябва да има нещо ненормално - лично Дъ Президент го заплашва с невиждани досега ОГЪН И ЯРОСТ, а той не пълни гащи и си пуска ракети.

Само кажете, че не е яко дисидентско. Само кажете, че Северна Корея днес не е световният пънкар, който пее „God Save Дъ Вожд”.

Мейнстриймът нарича това провокация. Да го духа мейнстриймът. Да не пълнят гащи, го могат само диктаторите.

На демократично избраните премиери и президенти им е достатъчно едва многозначително подкашляне дори от местния Дъ Амбасадор и сами си свалят панталоните. Особено европейските премиери, президенти и канцлери. Но те точно затова са синове на демокрацията, а не внуци на Ким Ир Сен.

Етикетът на диктатор е всичко онова, което днес не може да се залепи върху безгръбначния европейски елит.

Мейнстриймът има друг тълковен речник, дефиниращ като диктатор всеки държавен лидер, отказващ да играе по западната свирка и по американското банджо.

Северна Корея вече щеше да е поредната развалина, ако нямаше от правилните ракети и бомби. А мейнстриймът щеше да ръкопляска, защото срещу диктаторските режими всичко е позволено. И затриването с лека ръка на цивилни животи, и разбиването на човешки съдби, и разтурването на цели държави, и зле прикритото обсебване на ресурси.

Всъщност как мейнстриймът би обяснил този севернокорейски технически прогрес. Тези хора не трябваше ли отдавна да са измрели от глад. Изостаналите им мозъци не трябваше ли да мислят само за ориз, вместо за термоядрен синтез. Не бяхме ли останали с впечатление, че са няколко цивилизации назад.

Вероятно севернокорейският консуматорски прогрес сериозно куца. Вероятно нямат кабелна със 160 канала, вероятно в хипермаркета не избират вечерята си от 10 вида замразени пици, вероятно не са открили лечебния ефект на шопинг терапията. Но безспорно имат добри ракети и бомби, което във всеки един смисъл ги държи живи.

Вероятно нямат свободата да правят много неща в държавата си, но държавата им може да си позволи свободата да не се съобразява с почти никого. И най-вече със световния Дъ Биг Бос.

Въпрос на вкус кой каква свобода предпочита – някои предпочитат да ядат пица пред телевизора, докато превъртат всичките си 160 канала. Някои разбират дисидентството като попържане само и единствено на собственото си правителство. Някои дават мило и драго държавите им да се управляват от чужди правителства.  

Пънкът на Ким Чен Ун може да не е цвете за мирисане, но в момента е единственото цветно петно в черно-белия свят на мейнстрийма. Според който една и съща бомба може да бъде полезна или опасна в зависимост от притежателя. Лошите стопани са онези, които току-що са я изобретили, а добрите - онези, които вече забравиха как са я използвали в реална обстановка с реални човешки жертви.

Толкова е непоносимо лицемерно, че чак ти идва да викаш – дай им да разберат, Ким. Покажи им, че пънкът няма да умре.

Калин Руменов