Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.02 20:34 - Вълко Червенков – “Към 80-годишнината от гибелта на Васил Левски”
Автор: komunisticheski Категория: История   
Прочетен: 734 Коментари: 0 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
В нашата историография едва напоследък започва да си пробива път единствено научното определение на социалния характер и движещите сили на българското национално революционно движение от миналия век и на историческата роля на неговите велики идеолози и водачи – Васил Левски и Христо Ботев. Според това определение българското национално революционно движение против турското господство по своя социален характер е селско движение, представлява проява на българската буржоазно-демократическа революция, главният белег на която е нейният селски характер. Великите идеолози и водачи на това движение – Васил Левски и Христо Ботев – са последователни докрай революционни демократи. Те са убедени привърженици и апостоли на безпощадната народна разправа с турския феодализъм и неговите крепители, на неограниченото с нищо народно (плебейско) изкореняване на феодално-крепостническите порядки. В този смисъл те са селски революционери.
В случай че ръководеното от Васил Левски и Христо Ботев българско национално революционно движение победеше, пътят за развитието на капитализма в България щеше да бъде на дело разчистен идеално. Разчистването на тоя път обаче едновременно с това би означавало за появилата се заедно с бързото и свободно развитие на капитализма работническа класа най-добри условия за разгръщане на нейната борба срещу капитализма, би осигурило силни народни позиции в тази борба (пълно унищожение на феодалните остатъци, демократическа република, всеобщо избирателно право, силни организации на трудещите се).
Надигащата се в началото на втората половина на миналия век българска буржоазно-демократическа революция носеше селски характер, тя беше сходна в това отношение със зреещата в недрата на царска Русия буржоазно-демократическа революция. Сходството произтичаше от приблизително еднаквата социална обстановка в двете страни. Разликата е само в степента и мащабите на развитието. И в България по онова време стояха за разрешение също такива исторически задачи, каквито стояха за разрешение и в Русия. В това обстоятелство се корени причината за грамадното влияние на руското революционно движение и на руските революционни демократи върху българското национално революционно движение и неговите дейци.
Движещи сили на надигащата се българска буржоазно-демократическа революция бяха селяните и занаятчиите. Буржоазията, като класа, по разни съображения за различните нейни крила и оттенъци, измени на борбата за национално освобождение, побоя се от размаха на народното движение, предпочете или направо да слугува на турските паши, или да тръгне да проси отстъпки и по-топло място за себе си в турската империя, или да чака освобождение, поднесено на тепсия отвън. Работническа класа в България още нямаше. В тази обстановка, когато буржоазията е изменила на народа, когато работническа класа още няма, а на вратата тропа революцията срещу феодализма, селяните се издигат като главна движеща сила на революцията, като основен неин извършител. В такава обстановка буржоазната по своя характер революция (насочена е против феодализма) може да бъде само селска. Фактът, че селяните се издигат като първостепенна сила в буржоазната революция, придава на тази революция възможности за най-голям размах, за най-решително разчистване на феодализма. Но за да се превърнат тези възможности в действителност, необходимо е твърдо и последователно ръководство на селската буржоазна революция. Такова ръководство може да даде на селяните само работническата класа. Занаятчийството, слабо икономически, разпръснато и недостатъчно организирано, самостоятелна роля не можеше да играе. Начело на буржоазно-демократическата селска революция у нас застана най-прогресивната част на българската народна интелигенция, която произлизаше предимно от село или беше тясно свързана с него. В липсата на самостоятелна класа-ръководителка на българската буржоазно-демократическа революция е заложена главната причина за нейния неуспех като селска революция.
Гениалната характеристика на Ленин за класовото съдържание, за движещите сили на руската буржоазно-демократическа революция, за нейните главни особености като селска революция, за значението на работническата класа като единствено възможен от гледището на победата на тая революция ръководител, за обективната роля и значението на такива забележителни личности, като Чернишевски, за ролята и значението на руските революционни народници има пряко отношение към оценката на нашата буржоазно-демократическа революция. Тази характеристика на Ленин важи и за нас. От нея следва да се изхожда при оценката и на обстановката, и на дейците на нашето национално революционно движение през 60-70-те години на миналия век.
Нашата историография в лицето на по-известните нейни представители обаче не прави това с необходимата последователност и охота.
Защо?
Нима още не е ясно, че ако изцяло не застанем върху ленинската оценка на буржоазно-демократическите движения, на предшествениците на работническото движение, ние няма да се доберем до историческата правда, ще повтаряме заблужденията и фалшификациите, натрупани из разните исторически съчинения през последните 60-70 години, няма правилно да осмислим развитието на България от феодалния към буржоазния и от буржоазния към социалистическия строй, извършено в течение на по-малко от един век?
И Левски, и Ботев лично бяха убедени противници на всяка експлоатация, на всяко насилие над народа, в това число естествено и против капиталистическата експлоатация и капиталистическото насилие, които те виждаха и срещу които страстно негодуваха. Те се бореха за тържеството на „свята и чиста”, на „социална” република, за тържеството на общество, в което народът да държи сам в ръцете си своите съдбини, да урежда живота си така, както диктуват интересите му. Те гледаха далеч в бъдещето. Те се стремяха към такова сриване до основи на турското господство, на феодално-крепостническата обществена наредба, че едновременно с това завинаги да бъде избавен народът от всяко робство, от всяка социална несправедливост. Те вземаха силен разбег: заедно с плебейската разправа с феодализма и с националното робство да прескочат и капиталистическото общество с неговите злини, за които Западна Европа вече даваше изобилни факти, за които ярко свидетелстваше героичното въстание на парижките комунари.
Но не в това е тяхната сила като революционери.
Те не можеха да надскочат времето си, да отменят обективно действащите икономически закони на развитието. Величието им е не в мечтите им, не е в неосъществимите за времето им въжделения. Величието им е в последователно осъществяваната от тях програма на действие за плебейско (народно) разрешение на главната историческа задача: премахването на феодализма и националното робство, подготовката и осъществяването за тази цел на народната революция. Те се бореха с неукротима енергия, с гениална способност и далновидност да осигурят разрешението на въпросите на националното и социално освобождение от самия народ, да наложат здраво народния отпечатък върху революцията в люта борба не само с преките душители на народа, но и с всевъзможните явни и прикрити привърженици на гнилите компромиси с феодализма и турската власт. Тук е величието на плеядата български революционери начело с Васил Левски и Христо Ботев, пламенни и непреклонни последователи на руските революционери-демократи, на безсмъртния Николай Гаврилович Чернишевски. Тук се крие тайната и на безсмъртието на Левски и Ботев. Тя е в плебейската (народната) им линия в буржоазно-демократическата революция, в борбата им за разрешение на задачите на тази революция без никакви половинчатости, без никакви уговорки, изцяло в интереса на селяните, на хората на труда.
Утопизмът (мечтанията) на нашите революционери от 60-70-те години на миналия век за това, че уж заедно с ликвидацията на турския феодализъм може. да се премахне и наемното робство, е най-тясно свързан, сляп е с техния демократизъм, с тяхната демократическа програма и борба, той е немислим без това. Аз мисля, че тъкмо това обстоятелство не е било разбрано в нашата Партия през нейния тесносоциалистически период, за което свидетелства цялата посветена на националното революционно движение литература от онова време. Това обстоятелство и досега не се разбира напълно и от всички наши историци.
Дълбоко принципиално и пътеводно за нас значение в оценката на класовото съдържание на нашето национално революционно движение и на неговите главни представители има статията на Ленин „Две утопии” ( т.18).
„Трябва да помним – пише Ленин – бележитото изречение на Енгелс: „Лъжовното във формално-икономически смисъл може да бъде истина във всемирноисторически смисъл.”
Енгелс е изказал тук това дълбоко положение по повод на утопическия социализъм: този социализъм беше „лъжовен” във формално-икономически смисъл. Този социализъм беше „лъжовен”, когато обявяваше принадената стойност за несправедливост от гледището на законите на обмена. Спрямо този социализъм във формално-икономически смисъл теоретиците на буржоазно-политическата икономия бяха прави, понеже от законите на обмена принадената стойност произтича напълно „естествено”, напълно „справедливо”.
Но утопическият социализъм беше прав във всемирноисторически смисъл, понеже той бе признак, изразител, предвестник на онази класа, която пораждана от капитализма, израства сега, към началото на XX век, в масова сила, способна да тури край на капитализма, и която неудържимо върви към това…
Лъжовен във формално-икономически смисъл, народническият демократизъм е истина в исторически смисъл; лъжовен като социалистическа утопия, този демократизъм е истина на онази своеобразна исторически обусловена демократическа борба на селските маси, която съставлява неделим елемент на буржоазното преобразуване и условие за неговата пълна победа.”
И мечтите на Левски и Ботев да прескочат капитализма, тутакси да устроят общество без експлоатация на човек от човека бяха неосъществими на времето си. Неосъществими бяха, защото страната ни тогава преживяваше епохата на своето буржоазно преобразяване. За друго преобразяваме не бяха на лице още никакви условия. Но стремежът на Левски и Ботев в оная обстановка да осъществят своите цели е изразявал демократическия подем на народните маси, органически е бил свързан с този демократизъм, свързан е бил с непоклатима решимост да се вдигнат народните маси на революция, за да не остане камък върху камък от феодалния строй и националния гнет – и това означава, че народническият демократизъм на Левски и Ботев, техният утопизъм е истина в исторически смисъл, представлявал е величайша действена сила.
Тази страна на работата очевидно следва да се разработи от нашите историци, за да се внесе пълна яснота в характеристиката на класовото съдържание на българското национално революционно движение. Нужно е да се поправят старите оценки, които тъкмо слабите страни на това движение и на неговите дейци изтъкват на пръв план, а последователният демократизъм, който в същност е тяхната сърцевина, оставят в сянка, не го виждат.
Не е още осъзнато докрай в нашата историография, че в периода преди появата на пролетариата истински революционер е могъл да бъде само селският революционер, само борецът за пълното освобождение на селяните от оковите на феодализма и крепостничеството, без каквито и да е остатъци.
Левски и Ботев са предшественици на работническата класа, на нейната освободителна борба. Като такива предшественици, тяхното дело е велико. Никога това дело забрава няма да покрие. То ще свети през вековете като съвършен образец и като назидание на българските поколения за чиста и безгранична служба на народа, за Отечеството, за безмерна любов към тях. Никога нито едно честно българско сърце няма да престане да тупти и да се вълнува от национална гордост, че в предверието на борбата на българските трудещи се от градовете и селата начело с работническата класа и Комунистическата партия за социализъм се издигат исполинските фигури на Васил Левски и Христо Ботев, че нашият народ е дал такива изумително цялостни и светли истински гении.
Буржоазно-демократическата революция, най-висш момент от развитието на която беше Априлското въстание през 1876 година, не можа да победи като селска революция главно поради факта, че нито една от съществуващите тогава класи не беше способна да осигури последователно и твърдо ръководство на тази революция. Такава класа можеше да бъде само работническата класа, но тя още отсъстваше. Тя се появи по-късно. Поражението на Априлското въстание даде по-друга насока на буржоазното развитие на страната. Тя наистина беше освободена от братските руски войски. Турският феодализъм беше премахнат в резултат на войната. Селяните завзеха турските земевладения. Но останаха значителни феодални остатъци. Властта премина в ръцете на изменилата на национално-революционното движение буржоазна класа.
Делото, традициите, чистият порив и любовта към Родината на блестящата плеяда български национални революционери, предвождани от Левски и Ботев, бяха подети от младата работническа класа, от българското социалистическо движение. Това беше дълбоко закономерно явление. Нямаше кой друг да вземе захвърленото от буржоазията още в началото на нейната поява като класа народно знаме. Това знаме работническата класа пое. Но то беше вече червеното знаме на труда.
Върху гранитните основи на марксизма-ленинизма, на ненарушимата българо-съветска дружба, на изграденото в ожесточени борби срещу капитализма и фашизма, буквално изстрадано отечественофронтовско работническо-селско единство и братство, в условията на извоюваната с помощта на Съветската армия-освободителка свобода и национална независимост, нашият народ сега издига снага като господар на съдбините си и по примера и с поддръжката на своите съветски братя съзижда социалистическото общество, на което страстно мечтаеха и Левски, и Ботев – общество без чорбаджии и изедници, без грабители и тунеядци, общество от миролюбиви труженици, с безгранично развитие на производителните сили, с постоянно увеличение на народностопанските и културните блага, с растящи грижи за човека, за хармоничен разцвет на човешката личност,
И ако днес над нашата страна с еднаква сила се развяват червените и трицветните знамена, ако техните багри еднакво сгряват сърцата на българските патриоти, сплотени в редиците на Отечествения фронт, това показва, че Българската комунистическа партия е съумяла добре да поеме делото и традициите, чистия порив и любовта към Родината на Левски и Ботев, да ги обогати, да ги използва в интерес на освободителната борба на работническата класа, на работническо-селския съюз. Нещо повече: то показва, че в горнилото на големи изпитания, с цената на неимоверни жертви, със своята правилна политика, с беззаветната си защита на жизнените интереси на нашата нация винаги и особено в такива страшни за нея времена като тези през Втората световна война, с непоколебимата си преданост и вярност към народа тя, Българската комунистическа партия, е съумяла да израсне и да стане единствено докрай последователна представителка на българската нация, на нейните коренни интереси.
„Работническо дело”, 24.02.1953г., бр.55



Гласувай:
4
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: komunisticheski
Категория: Политика
Прочетен: 365035
Постинги: 123
Коментари: 250
Гласове: 227
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031